КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Светът върви към участ неизбежна.
Поет, препречил пътя му, е луд…
Къде съм тръгнал с кауза метежна –
подминат, непрочетен, недочут?

Рекламата е винаги по сметка,
а аз се подвизавах с блага вест.
Но в мрежата на праведната цедка
малцина виждат смисъла си днес.

Ръце протягах, от безумци плюти…
Сълзи пролях. Молитвен. В самота.
А грешните се радваха разплути
и весело прегръщаха смъртта.

Опитвах се скръбта си да преборя
с искри от вяра, с пламък от любов,
но виждах, че каквото и да сторя,
светът пропада в тъмния си ров.

От идоли – прогнил и невъзвратен,
в поклоните – прекършен като клон,
отдавна е изгубил път обратен
към вечния и мъдър небосклон.

Бях пътен знак. Похулен от мнозина.
А миг след катастрофите – желан.
Но там, оттатък – страшната картина
допълва само черният катран.

И ужасът, че следва безнадеждност
сред даже несънуван абсолют.
Светът върви към участ неизбежна,
а аз, препречил пътя му, съм луд…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не искам за ръката пръстен,
та власт в света да ми дари.
В един Небесен Цар съм кръстен
и Той духа ми покори!

Не искам лъскава корона.
Суетна слава пръска тя.
По-скоро – четири пирона
и тръни, като куп цветя.

Не искам златна огърлица
душата ми да удуши,
а само с Божия искрица
Завет Свещен да ме теши.

Не искам за очите лупа,
измислена от дух лукав,
че слепият сред яма трупа
оловото на вечен гняв.

Не искам вино в златна чаша,
та зов лъстив да ме гнети.
Не ще ме блудница уплаши,
дори проклета да крещи.

Не искам рог да ме пробие,
когато в бяла пелена
у мене Младенецът пие
лъчи от нежна Светлина.

Не искам зарът на змията!
Избрах си Камък от Сион!
И нека Вечността Му Свята
в сърцето ми намери Трон!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Още капчица вяра ми дай,
Боже Свят от високите сфери!
Всеки път е с начало и край,
а пък моят – от немощ трепери.

Още ден в Твоя Дух да съм жив,
даже мъка в потоп да ме дави.
Нека нося венеца трънлив,
като крив между многото прави.

Всяка жертва е в прицел на съд.
Любовта – на омрази мишена.
Само Ти й остана отвъд,
но с утеха – отсам – е лишена.

Още капчица вяра ми дай,
та горкото докрай да изпия –
паднал ангел всред земния рай,
но с Небесния зов от Месия.

(Птицата в теб)
Ясен Ведрин

Само тебе си имам, светиньо –
моя тиха надеждо в Христа.
С теб небето е винаги синьо,
а земята ухае с цветя.

Ти си нишка, която преплита
скръб и болка с лъчи светлина,
но страдалецът в мен не попита
как за тебе се плаща цена.

Като жертва над Свята жарава,
или кръст, който нося едвам –
ти си смисъл, по-нужен от слава,
даже сетния дъх да ти дам…

Само тебе си имам, довека,
и те кътам дълбоко в гърди.
През съдбата ми – стръмна пътека –
Свято бреме до смърт ми бъди!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Душата ми от скръб прелива
за скитници, обвити в мрак.
Съдбата им към ров отива,
а нямат те крайпътен знак.

Повлекли тежките вериги
в безбожна лудост гинат там,
където дух лукав държи ги
без Вяра, Истина и Храм.

Какво за вас да сторя, клети?
Та скитник кой не би ридал,
когато види си нозете,
потънали в дълбока кал?

Да можех с Кръст да ви износя
дарил се бих до сетен дъх,
пред Свят Олтар лъчи да прося,
та сам да ви посоча връх…

Уви! В пръстта не блесва злато
и репеи не дават плод.
Смъртта е болката, с която
човек се ражда за Живот.

Плътта не иска да умира,
но вкопчена – в пръстта пълзи.
Сама окови си намира
и в тях ликува и сълзи.

На Святост – шумно се присмива.
На Правдата – обръща гръб.
Душата ми от скръб прелива.
От най-мъчителната скръб…

Скръбта за скитници, които
без път и вяра гинат в ров,
но пак отказват упорито
зова на Вечната Любов.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не искам „вси светии“ за надежда.
Христос ми е достатъчен – до гроб.
И нека в Него моят дух се вглежда,
а не във демоничния въртоп.

Сърцето ми вратата ще залости
за шоуто на хитрия пират,
и с веселите черепи и кости
не ще заситя тъмния му глад.

Изчадие е той. Не се насища
от сдъвкани в магията души.
Гори ли огън – ражда пепелища.
Пълзи ли червей – храмове троши.

А демонът – дори прикрит под маска,
остава хищник. С челюсти гризе.
И само луд, решил да ръкопляска,
превръща си душата на мезе.

Но моята с безумия не свиква.
Втвърдена – със Христос ще устои.
Проклета да е дупчената тиква,
че в нея само лепкав мрак струи…

Светиите са горе… В град от злато!
А в гробищата долу – бесове.
И този свят – тресавище и блато –
влечугите към тинята зове.

Христос ми е достатъчен! До века!
Не ща „светии“ в гробищен парад.
Че смисълът се губи пред човека,
отгоре вдъхнат – да погине в ад…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Не се страхувам, ако брули есен
мечтите ми, увяхнали без време.
Един олтар, във Святото принесен,
Небето се надявам да приеме.

В живота иждивих вода и огън.
Най-сладки плодове дарявах свише.
И в клюмналата младост още мога
да зеленея, щом перото пише.

А стане ли душата ми самотна –
ще я накича с листи пожълтели,
че в своята присъда доживотна
тя следва път в небесните предели.

До онзи миг, когато несъзрима,
подобно лъч ще светне над мъглата,
където късна есен с ранна зима
слана и скреж завихрят из билата.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)