КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Те в Едем се родиха. Бяха Мъж и Жена.
Бог Отец ги създаде, а не Сатана.
Своят Образ им вложи. И дари ги с Любов,
но змията проклета ги препъна във ров.

И отлъчи ги Господ, преизпълнен от скръб,
че човеци в греха си Му обърнаха гръб.
Но възлюби ги Свято, и на Кръст ги спаси,
а Небето направи Благодат да роси.

Днес е време последно. И лукавият враг
плюе черна отрова от смолистия мрак.
Иска свое наследство. Търси скверни души.
Добротата презира. Всичко Свято руши.

И създава си змеят със жесток произвол
нова паднала раса. Хора в третия пол.
Всяка съвест убива. Смазва чест и морал.
И света е затрупал с гъста тиня и кал.

О, къде сте потомци, на човека Адам?
Вижте! Шепи протягам, та Любов да ви дам!
Тя е Вечната Ева и дарява Живот!
А със нея сърцата наедряват от Плод!

Още свети отгоре Светлина от Сион!
Помолете се, хора! И сторете поклон
на Спасителя, разпнат на Голгота за вас,
та да бъдете Святи във съдбовния час.

Че светът като дрипа ще потъне в пръстта,
гдето Дух не въздига, нито хвъркат ята.
Но в бодили и тръни се разпалва Шеол,
а влечугите съскат, че са третият пол…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Когато търсиш Камъка на Яков,
от камъни на злобата боли
и в жребият горчив на древен дякон
претръпва твоят дъх, като че ли…

С едната вяра, скръбно прокървила,
ще видиш през смълчан и мрачен свод,
как Господ ти придава Дух и Сила,
за да родиш последния Му Плод.

С ръка посочил своите палачи,
да искаш Той греха им да прости.
Дори от страшен гнет да ти се плаче,
а болката в душата да люти.

Че всеки стон, в незлобие изплакан,
съшива към венеца ти листа,
а Бог те запечатва като дякон
в молитвата на твоите уста.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Преди душата да приключи
със пътя си на този свят,
дано намери бистър ручей
от най-лъчиста Благодат.

И в него тя да излекува
болежки, рани, гнет и скръб.
А миг, преди да отпътува –
на Злото да обърне гръб.

Злини човешки да не помни,
но всяка хула да прости.
И с тези пориви преломни
пред Господ Бог да заблести.

Да каже: „Ето ме, Всевишни!
Пред Теб подвивам колена,
че Ти единствен – Благ крепиш ме
във Святата Си Светлина.

Със Извор Вечен ме окъпа –
роса да бъда сред роси,
а аз не знам защо съм скъпа,
та Твоят Син да ме спаси…“

Преди душата да приключи
и в чуден свят да полети,
добре е някак да научи
защо Христос я приюти.

А Той с ръка да я погали
и в шепот да й сподели:
„Дъхът ми в теб Любов разпали,
а тя издири те, нали?“

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Топлината е толкова близка,
че не може студът да мори.
Само трябва човек да поиска
да разпали в сърцето искри.

И тогава с гласа си ще сгрява,
а с дъха ще напомня за пещ…
Като въглен от древна жарава
ще топи ледовете горещ.

Светлината… И тя не помръква,
но от огъня ражда се пак.
Ако някой огнището стъква –
ще светлее в среднощния мрак.

И ще бъде с гласа си свещица,
а с дъха ще напомня за фар,
та душите от скръбна тъмница
да дари с най-лъчистия дар.

Надживял всеки страх и тревога
любовта си докрай разгори,
и в копнежа на нейния огън
своя дух на Христос покори!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

В онази младост – лека и въздушна
мечтаех като мълния да блесна.
Светът да се стъписа и заслуша
в зова на обич, искрено-небесна.

А после – в тиха скръб да коленичи,
за да очаква милост и пощада.
И приживе да види Беатриче,
изкупила съдбата му от ада.

Уви! Не ми е писано да бъда
водачът на тълпите оскотели.
Светът си иска страшната присъда
и мръсното едва ли ще избели.

С Вергилий няма в пъкъла да сляза,
та змийски род в куплети да изплача.
Нечистите за своята проказа
не ще намерят в тъмното илача.

Очите ми за тях са вече сухи.
Сълзите ми отвяха урагани.
Когато плаках – те крещяха глухи,
а моят зов го изкълваха врани.

Сега – пред старостта – ще се загърна
с едното козиняво наметало.
И даже в хули черни да посърна,
пак помня, че сърцето ми е бяло…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Уж на белия свят е човекът роден,
но в живота му вмъква се мракът…
А душицата крехка – бял, невинен сатен –
куп премеждия страшни я чакат.

И в съдбата, тъй както въздига се ръст,
а годините трупат умора,
осъзнава човекът… Роден е за кръст
на невидим Създател под взора.

В скръб въздиша сърцето. И го пали искра,
за да хвърка в надежда висока,
та след нощ непрогледна да сияе зора,
и в Зорницата – вярна посока.

Че светът не е бял – няма никакъв спор.
Само детските мисли са бели.
А животът е избор между тъмен затвор
и небесните чисти предели.

И добре е в душата, върху белия лист,
Господ пръв да проскърца с молива.
Да останеш по детски най-възвишен и чист,
даже мракът от зло да прелива.

Че в съдбовното сито – до последния ден,
оцелял да си кажеш накрая:
Аз на Господ във белия свят съм роден,
а за мрака не ща и да зная…

(Птицата в теб)
Ясен Ведрин

Светът върви към участ неизбежна.
Поет, препречил пътя му, е луд…
Къде съм тръгнал с кауза метежна –
подминат, непрочетен, недочут?

Рекламата е винаги по сметка,
а аз се подвизавах с блага вест.
Но в мрежата на праведната цедка
малцина виждат смисъла си днес.

Ръце протягах, от безумци плюти…
Сълзи пролях. Молитвен. В самота.
А грешните се радваха разплути
и весело прегръщаха смъртта.

Опитвах се скръбта си да преборя
с искри от вяра, с пламък от любов,
но виждах, че каквото и да сторя,
светът пропада в тъмния си ров.

От идоли – прогнил и невъзвратен,
в поклоните – прекършен като клон,
отдавна е изгубил път обратен
към вечния и мъдър небосклон.

Бях пътен знак. Похулен от мнозина.
А миг след катастрофите – желан.
Но там, оттатък – страшната картина
допълва само черният катран.

И ужасът, че следва безнадеждност
сред даже несънуван абсолют.
Светът върви към участ неизбежна,
а аз, препречил пътя му, съм луд…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)