Категория: Poetry

 

Гледам… Май не си тукашен, брат!
Откъде си? Кажи ми да зная!

Идвам тук, но от другия свят.
Аз съм ангел. Вестител от Рая!

И защо в този мрак се сниши?
Сред коптори, от мъка прелели…

Страдам аз за добрите души.
Ще им дам от перата си бели.

А ще стигне ли всяко перо,
та човека към Бог да обърне?

Трябва само да струва добро
и надежда духа му ще върне…

Може би като теб ще лети…
Като птица в простора небесен.

Нека злото докрай да прости
и напусне кафеза си тесен.

Дай ми, ангеле, тих благослов,
и пера – твоя зов да разкрия!

Слез, човеко, в най-долния ров,
там, където сълзи немотия!

Аз перата ти там ще раздам,
но дали нови в теб ще поникнат?

Всеки ангел намира си храм,
щом в човека Христос е обикнат…

Горе, долу… Все вечност, нали?
Бог дори и в сърце се събира!

Тръгвай, пътнико! Той окрили
със перата ми твоята лира!

Ти нали ще се върнеш? Кажи!
Искам пак да те видя с крилата!

Тръгвай! Пътя си ти продължи,
а пък аз ще се скрия в делата…

Тръгвам… Кален е стръмният път,
но пък вярвам, че Господ те прати…

Ще се видим отново, отвъд –
два вестителя… Светли, крилати!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не е лесно, братле! Не е лесно
в този толкоз безмилостен век
да живееш най-скромно и честно
за цената да бъдеш човек.

Сред върхушката звярът диктува –
далавера, файда, интерес.
Всяка съвест парите си струва,
а скръбта – постоянният стрес.

Еволюция – странно обратна
изврати генетичния код.
Най-устойчив вирее приматът,
който има дивашки подход.

Той е силен да тъпче и граби.
Да руши и да сплашва на глас.
Зъл насилник над хорица слаби,
безнадеждно отровен от бяс.

Как живее се в джунгла зловеща
без утеха от тези тегла?
Лъв те гони, пантера те среща,
дебне сив лешояд на скала.

Тук – хиена със крясък гробовен.
Там – с разтворена паст крокодил.
И се питаш – дали си виновен,
че човек си се вече родил.

Но дори през живота опарван
от стрелите на дивия ад –
не извръщай ума си към Дарвин,
нито Фройд да те дърпа назад.

Щом изпълва ни смисълът вечен
в оня светъл, Заветен Урок –
че човекът пребъдва човечен
като Образ на Живия Бог.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Добър вечер, тъга! Ти си тука!
Как си влязла в дома ми, не знам!
На вратата дори не почука,
а те чаках през нощите сам.

Поседни на дивана протъркан.
Две-три думи за зов ми кажи.
От тревоги съм много объркан,
а душата без теб не тъжи…

Тя ли в моя живот те извика
или просто дойде, ей така?
Блика тайна в очите ми, блика,
като порив на стара река.

Дълго крих се от теб. Безуспешно.
Знаех – пак ще се върнеш при мен.
Битието е толкова грешно,
че за прошките нужен е ден.

Да остана в душата разголен,
за прегръдка протегнал ръка.
Влез в сърцето ми! Много те моля!
Блика старата моя река!

Нека с нея без думи изплача
всяка болка, която горчи.
И в тъжовната кротост на здрача
да ме мият небесни лъчи.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Понякога съм буден. И не съм.
Съдбата неусетно ме приспива.
Отива си животът ми. Насън.
И може би наяве си отива.

В невидимото имам сетива,
но вечното най-трудно се споделя.
Завивка са ми чистите слова
и с тях небето искам да постеля.

В зениците – комин подир комин.
Искри и дим. Началото и краят.
На покрива се скитам сам-самин,
а сенките с луната си играят.

Навярно, на несбъднатото в плен,
с инсомния душата ми се лута.
И тракат керемидите под мен
сбогуване – за час или минута…

Събужда се светът. Незрящ. Не чул.
Прогнозите издъхват в мемоари.
Една сълза от нощен сомнамбул
пресъхнала на скулите ми пари.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

През времето преминах като стих,
роден от незарасналите рани.
На скръбни хора болките целих.
Души докосвах, тъжно разпиляни.

Прехвърлях рубикони, ден след ден.
И граници разтягах невъзможни.
Бях белият мислител на Роден,
загледан в хоризонтите тревожни.

Събирах сам откъснати пера.
Съшивах ги в крила – Дедал навярно.
И птиците успях да разбера
защо летят в небето златозарно.

Ръцете пълнех с миди от брега –
седефената нежност на морето.
Защо, къде, доколко и кога –
намираше си отговор сърцето.

От древните посоки изкусен –
предели търсех във дърво и камък.
И в стара притча виждах се спасен –
като светилник с неугасващ пламък.

Раздадох се – подобно на скала,
превърната на пясък от вълните.
Пера и миди, огън и крила
изпълваха ми смисъла на дните.

През времето преминах като стих.
На колене – пред мъдростта далечна.
Не знам дали на себе си простих,
но прошката от Бога – тя е вечна.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Много гостенки срещах в този дълъг живот.
Само жълта си нямах, поете!
Спях по подлези, пейки… Спях на каменен под…
И от тъжните сънища светех.

Много стълби изкачвах. Все в неравни борби.
Някой в примки ме спъваше злобен.
И сърцето научих чак до кръв да скърби,
но безстрашно пред полъха гробен.

Много братчета стоплях на бедняка Гаврош
и строих им от стих барикади.
И светът – този свят, заприличал на нощ,
побеждавах с разпалени клади.

Много чаши изпивах с кафениче на газ,
но абсента отказах да пия.
Този, старият дявол, май че хвана го бяс
и изплю върху мене стихия.

Много юноши бледи се изплакаха в мен
от бездушния вой на Мамона.
Но копнях и творях – вдъхновен, окрилен,
даже в острия връх на пирона.

Много вяра събирах с полетели коне.
И перото източвах в шрапнели.
Да ме бяха ограбили най-злите поне –
нищо свято не биха отнели.

Много пътища бродих. В много огън горях.
И намерих си в смирна омая.
Да остана всред нея – като жертва за грях.
Със Спасителя разпнат. До края.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Понякога те виждам вдъхновена
от дребен щрих, от падащо листо.
Душата ти е сякаш запленена.
Усмихваш се, а аз не знам защо.

Какъв е този поглед на мечтател,
извиращ от притворени очи?
Невидимо се любиш с красотата
на хилядите слънчеви лъчи.

Ръце протягаш и във твойте длани
рисува багри шареният свод.
Уж – дребни щрихи, някак си събрани,
а всъщност – красота за цял живот.

Понякога те виждам вдъхновена
и искам да съм свод, листо и щрих.
В душата ти, от младост упоена,
да легна тихо като светъл стих.

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)