Категория: Poetry

В предчувствия тъгувам обезлистен.
От сбъднати тревоги уморен.
И късна есен вее поривисто
прощалната си изповед за мен.

“Отивам си. След мене идва зима.
Обрулих те в студения си дъжд.
Животът още дълго ще го има,
но ти дълбоко вярата задръж.

Листата зеленеят и изсъхват.
Тъй крехки – като думи в кръговрат.
А чувствата забавят и задъхват
сезонно повторимия ти свят.

Отивам си. И нека те прегърна,
че утре бяло теб ще заскрежи.
Но някога отново ще се върна.
и всичко между нас ще продължи…”

Последното листо ми се откъсна.
Поиска да хвърчи, но не успя.
А аз, отпратил есента си късна,
при корена се сгуших да заспя.

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)

Минават годините, мое момиче,
като крайпътни гари… Събираш спомени.
В сергиите на скитници надничаш.
С горчиво вино пълниш стомните.

Пияна махаш с ръка на стотици.
Да те видят. Да се качат в твоя влак.
Понякога плачеш, гледайки птиците,
които се стрелват в стъклото, назад.

Крещиш след тях: “Защо в обратна посока?
Аз идвам оттам и всичко видях!”
Жестока илюзия! Съвършено жестока!
Искаш, но не можеш да литнеш след тях.

Тревожни светлини от семафори
запечатват в купето червена следа.
Уморена си вече от житейски метафори.
Суха болка от виното. Искаш вода.

Няма. Ще страдаш, мое момиче, от жажда!
Този влак без категория – ти го избра!
И защо са ти вече посока и сажди,
щом в сърцето не пламва едничка искра?

Вярвай! Единствено това ти остава!
Колко пътници слязоха – все някой ще се качи…
Но билета му, мое момиче, не проверявай!
Той разчита на своите тъжни очи…

Минават годините, мое момиче,
като крайпътни гари… Спри за миг своя влак!
Този някой на сетната спирка прилича!
После иде тунел.
А в тунела е мрак, а в тунела е мрак…

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Въздъхвай ме! Отново, и отново!
Молитва да си бъдем. И олтар.
А времето – от прозата сурово,
да пише в рими своя календар.

И бръчиците, врязани в лицата,
да станат непреплувани реки –
в онези брегове на светлината
с безвремие на влюбени стрелки.

Добрата участ нека ни открие.
От случване светът да полети.
Крилата му – докрай да бъдем ние.
Пределите му – само аз и ти.

Несбъднатите още рубикони
красиво да прескача младостта.
На щастието в слънчевите клони
да трепкаме, подобни на листа.

Въздъхвай ме! Светът от Дъх роден е!
Дъхът ни стопля! И Дъхът – твори!
Когато съм до теб, а ти до мене,
се сбъдва невъзможното дори…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Устата ми изпръхват от студеното.
Парцалчета прехапвам, мълчалив.
Самотен вятър хваща си вретеното
и бялото засуква в кръг мъглив.

Усмихвам се на тъжната феерия,
напомняща реално за живот.
Съдбата ми, подобна на мистерия,
самичък ме върти – от брод на брод.

Рисува ме със тъжни преживелици.
В очите ми боде с игли от скреж.
А в бялото на нейните виелици
напусто е и полет, и вървеж.

Ръцете свил молитвено. В очакване.
Съдбата моля – теб да завърти.
И някак пред мечтите ми изплакани
със своята любов да дойдеш ти.

Устата ми да тръпнат. Разцелувани.
Мъглите да превърнеш в синева.
А вятърът – помахал за сбогуване,
да изплете магия от слова…

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

“Колко е хубава твоята любов, сестро моя, невесто!
Колко по-добра е от виното твоята любов…”
(Песен на песните 4:10)

Исках те пелинено-пенлива!
От дъха ти обич да горчи.
В глътките ми нежност да прелива.
В мислите ми песен да звучи.

Път пътувах – за да те открия.
Нощ нощувах – сам под небеса.
Сън сънувах – че ще те отпия.
Блян бленувах – сън да отнеса.

Теб намерих. Вино отлежало.
Миг омаен думите плени.
Вливай се в сърцето ми! Без жалост!
И горчиво-сладка остани!

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Измоли ме за вечност!
Измоли ме за миг!
Даже в скрита далечност
да се скитам безлик.
И в безпаметен вятър
да белеят коси,
а от порива кратък
ситен дъжд да роси.

Измоли ме за стъпка!
Измоли ме за път!
Даже аз да съм тръпка,
вън от крехката плът.
И от моята нежност
жълъд стар да горчи,
а светът неизбежно
да намига с очи.

Измоли ме за притча!
Измоли ме в завет!
Като лъч ме заричай!
Като капчица мед!
И ще дойда, усетен
като сън призори…
А вратата в сърцето
ти с любов отвори…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

В сънища безсънен моят зов полита
вечност да потърси в нощни небеса.
Изгрев да рисува с огнена насита.
Облак да изрони в капчици роса.

В пътища безпътен вятърно пътува,
винаги обрулен в есенни мъгли.
Тръгнал се завръща. В мигове векува.
В болката заглъхва. В глухото боли.

В думите бездумен търси без пощада
спомени в забрава, гаснещи звезди.
В рая се въздига с въглени от клада.
В мокрото изпръхва. В сухото бразди.

В мислите немислен моят зов се връща.
Светъл до химера, дъх несподелен.
Да догонва обич, все една и съща –
жерав от безкрая, скрит дълбоко в мен.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)