Категория: Poetry

Обичайте се! Другото отдавна
в живота като смисъл не гори.
Потъват под забравата безславна
успех и власт, имоти и пари.

И щастието с хиляди причини
го търсим там, където то не е,
а после – след ограбени години
притиска ни скръбта на колене.

В илюзии, компромиси и клетви
замръзват дните с гордия си лед.
Прескочили високите си летви –
заграждаме се с ниския си плет.

И вее севернякът, без да спира,
в съмнения и ревности безброй.
А чувствата разкъсани съдира
принудата със вълчия си вой…

Изгубваме се в нощите тревожни,
а дните ни прикрива евтин грим.
За простичкото – винаги сме сложни„
и болката не можем да простим.

Калъп ли е? Измама ли зловеща,
но този свят препуска като сън.
И тръгнали за истинската среща
дори не можем да излезем вън…

Надскочили удобства и прегради
да стоплим избледнелите черти –
че може би все още скитат млади
у нас несътворените мечти.

Обичайте се! Времето изтича,
а шлаката за път не се брои.
И само който истински обича
живота би могъл да удвои!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Отиде си разбойникът. Спомина се.
А беше разпнат близо до Исус.
И черните му всевъзможни минуси
превърнаха се във едничък плюс.

По мътните зеници неочаквано
премина огън, дъх от вечността.
И грешният, с лицето си разплакано
за прошка там отворил бе уста.

„Исусе! Със очите Си, невинните,
за мене имай милост в този час!
Аз грешен съм. И тъмни са годините
в които черен мъчеше ме бяс!

Не ме пропусна тежкото възмездие.
Тече кръвта ми. И ме иска ад.
Но Теб, Исусе, чака Те съзвездие
от ангели и Свята Благодат…“

Уста отворил, каеше се грешният,
а после клюмна кървава глава.
С небесна милост, зърнал безутешния,
сам Господ го изкупи със слова.

Отиде си разбойникът. Спомина се.
А студ и огън раждаха сълзи.
Едничък плюс сред хилядите минуси
бе силен и смъртта да порази.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

„Държавата, това съм аз!“
«L’etat, c’est moi.» — Луи XIV

Душите на пределния трагизъм
с размътени в харизма сетива,
все още се сплотяват в организъм,
уви… с некоронясана глава.

Той може с пищни речи да ги води
и да им бъде златният тотем.
„Да го възпеем в стихове и оди!
За него, Краля, всинца да умрем!“

Тъй както пръстен восъка притиска
и там, в печата, гербът му лъщи,
така и на тълпите им се иска
у Краля лъч божествен да трещи.

Отвори ли уста – да засенява!
Повдигне ли ръката – да твори!
В едно да бъде Господ и държава!
А кихне ли – да завалят пари!

Душите на пределния трагизъм
ридаят в политическа печал.
Каква ти, за духа, по-страшна криза,
щом Кралят-Слънце се оказа крал…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Аз своя път далечен ще премина.
По други нито час не бих вървял.
Дори да е стеснен като пъртина
или разбит от дъждове и кал.

Съдбата свои пътници избира
не в някакъв случаен каталог,
но винаги от избора прозира
протегната Десницата на Бог.

И все едно дали ще срещна бури
или пък слънце в лъч ще ме теши.
Духът ми като плам ще прекатури
преградите пред светлите души.

Че стъпките превръщат се в начало,
което стига търсения край.
И кредото – възвишено и бяло
поне един следовник ще узнай.

Вървях и ще вървя! Това ми стига!
Дори да ме погълне самота.
Животът без решетка и верига
най-вярна е посока на света.

А щом нозете спрат се изтощени
и Вечното духа ми измори,
Ти, Боже, влей в изстиналите вени,
Животът, който в Теб ме покори.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Дай ми Святост, подобна на дреха!
Дай ми обич, подобна на Храм!
Твоя Глас в незаглъхнало ехо
да последвам с надежда и плам.

Да събудя мечти нелетели
към извечните Твои звезди!
Да достигна небесни предели!
Да докосна Христови следи!

Да съборя вековни прегради
от съмнения, бури и страх!
Да разлея реки, водопади,
като извор изпълнен от тях!

Като бисер в ръката Ти Свята
дай ми щедро да пръскам искри!
Да огрее Ликът Ти земята
и Духът Ти Добро да твори!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Здравей моя памет далечна, от болки обръгнала.
От теб не остана ни вест, нито някаква кост.
Понякога мисъл ми казва, че вече си тръгнала
да дириш в отвъдното своя едничък Христос.

Писмото си пиша с върха на пробождащо копие.
Мастило си нямам. И ползвам за случая кръв.
Върни се при мене – сред моята скръбна утопия,
макар да не виждам за твоето търсене стръв.

Невинност си нямам. Отдавна съм грешен за бъдното.
Една Магдалина – с презрение кой не уби?
И без да съм толкова стреснат, че следват присъдите –
за тебе сърцето ми всякога нощем скърби.

Къде се скитосваш? Навярно в измислени космоси.
Или пък почукваш на портите, горе в Едем?
След седмия ден на Твореца – ти може би осма си.
Едно сътворение, скрито дълбоко у мен.

Върни се за малко! За миг от въздишка и истина!
Последния спомен вземи си, защото е твой!
И нека не в моята кръв се намериш пречистена,
но в тази, която за всички проливал е Той…

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)

Все някога духът ми ще те види –
разцъфнала градина в светъл свод.
Въздигната над скърби и обиди.
Пропита от надежда за живот.

И хората по твоите площади –
усмихнати и греещи навред.
От мъдрост стари, и от ведрост млади,
но клонки на един свещен завет.

Не питам колко раят ще ни струва,
защото той е винаги отвъд.
Достатъчно е взорът да векува
в една посока, истина и път.

Един Христос в делата ни да свети
и в прошките – с любов да утеши,
ще бъдеш лъч и люлка на поети,
на чисти и обветрени души.

В копнежа по апостолска светиня,
в пътеки от сказания на кръст,
да крепнеш ти, обичана родино,
надмогнала позор, тъга и пръст.

Все някога духът ми ще те вае
от стих и песен в сбъднати мечти.
И може би, Българийо, това е
съдбата, че едничка си ми ти.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)