Категория: Poetry

Познавах те, преди да съм те зърнал.
От изгрева, в сърцето просиял.
Светът си многократно преобърнал –
родих те в жар от пареща печал.

Говорех ти, преди да съм те срещнал.
Наяве и насън те прошептях.
Невидима те имах и усещах.
Нетърсена дори те закопнях.

Прегръщах те, преди да те докосна.
С прокрадващ поглед – лумнала мечта.
За моята далечност – близък остров.
На пътя ми – отворена врата.

Обичах те, преди да бъдеш вечна.
С предчувствие в измолени следи.
Една любов, подобна на предтеча,
въздъхна в мен, и… просто те роди.

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Все така те обичам. Не си променена.
Твоят поглед е моя мечта.
Светят въглени. Топло е вътре във мене.
Огнен порив извиква жарта.

Все така те докосвам. И меките длани
се превръщат в гнездо на мечти.
В него малки врабчета се сгушват събрани.
Чуруликат. И радост трепти.

Все така те целувам. И в мен се разлива
буйно вино от млада лоза.
Боже мой! Колко искам да бъдеш щастлива!
Моя радост и моя сълза!

Все така съм до теб. Облегни се, любима!
Силни още са мойте ръце!
Нека изгрева срещнем, понеже ни има –
дъх до дъх, и сърце до сърце!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Русалкова нежност бъди ми,
когато в придънни води
очите ми губят, незрими,
лъчите от нощни звезди.

Когато сърцето се свива
от зли страхове и тъми –
доплувай, небесно красива,
и моята скръб отнеми.

Докосвай ме с поглед от бисер.
Целувай ме с устни-корал.
Преди да извикам „Върни се!“ –
в лика ти да бъда изтлял.

Бъди ми за изгрева пояс
и глътчица дъх призори.
Да знам, че си толкова моя,
щом зов като миг те твори.

Щом чудна владееш вълните
и плуваш от дъно до бряг –
напомняй се нощна, за дните
на твоя потънал добряк…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Ако вечер очите за сън не заспиват
и светът се усмихва различен,
не терзая с въпроси душата щастлива.
Имам отговор. Аз те обичам…

Ако скитам в нощта – без чадър и без шлифер,
а дъждът ме вали романтичен,
ще се вслушам на капките в тайния шифър –
кап, кап, кап… Как сега те обичам…

Ако в утро мъгливо се стрелнат лъчите
и пробият през свода лиричен,
ще немее устата, но ще пее в очите
слънчев звън, че така те обичам.

Ако просто те видя – неземно красива,
и сърцето ми в теб се затича,
думи в мен като буйна река ще преливат…
Обич моя! Та аз те обичам!

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

“Нека ме целуне с целувките на
устата си, защото любовта ти е
по-желателна от виното…”
(Песен на песните 1:2)

На бавни глътки с обич ме отпивай.
Не съм тръпчив, но тръпките творя.
Потаен ли съм – с порив ме разкривай.
Разпалиш ли ме – буен ще горя.

Дъхът не страда от вини нарочен.
Изпива всяка радост. Не брои.
Надежди търси в смисъл безпосочен.
Пиян от зов – в целувките струи.

И някак от премъдрост начертана
прошепва думи, капки от Елей.
Налей ме не във чаша или кана!
В сърцето си, любима, ме налей!

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Светулки в шепата събирам
фенер да си направя.
И с него в мрака да подиря
целувки и забрава.

Да мина пак по твойте стъпки
до горското поточе.
В сърцето да нахлуят тръпки
и пулсът да подскочи.

Дървета да погаля с длани,
понеже ни съзряха.
Свидетели на любовта ни,
макар и неми бяха.

Светулки в шепата събирам
от спомени прекрасни.
Фенерът в тъмното пулсира,
но скоро ще угасне.

Не мога миналото време
да върна аз обратно.
Отиват си мечтите земни.
Живеем безвъзвратно.

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Есенея… Не питай защо, докога…
Аз съм вече сезонно зависим.
И в очите ми влиза листопадна дъга,
на която магията ти си.

Есенея… Дъждуван от стари следи
на отминали дни в незабрава.
И ръмящо небето своя стих ми реди
как зеленото все пожълтява.

Есенея… И в мъдрия свой кръговрат
сам светът ми от цвят се покрива.
Уморих се да бъда в мечтите си млад.
Може би старостта е щастлива.

Есенея… Сребристо ме гони цъфтеж
от лъчисто отминало лято.
Прегърни ме! Животът е верен копнеж
да превърнем среброто на злато.

Есенея… Не питай защо, докога…
Може би съм Есенин в позлата…
И се вмъква едва доловима тъга,
от която сълзят сетивата.

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)