Категория: Poetry

В една нещастна, мижава държавица,
със плебеи, съсипани от скръб,
живеел цар, подобен на пиявица,
връз техния, подут от рани гръб.

От сутрин чак до вечер в кръволочене –
така се нижел царският живот.
Превърнал си покоите на кочина
и там играел покер и белот.

Залагал все на едро сред играчите.
На вързано играел – с литри кръв.
Край него лешояди алчно грачели,
но той ги биел и излизал пръв.

Останал царят сам. Без конкуренция.
Дори надписал златния си трон:
„Каквото бил е Данте за Флоренция
и Шекспир за мъгливий Албион,

това съм аз сред първите!“ „Наздравица!
От кръв червена имам ръст висок!
Наричат ме безумните пиявица,
а мен ми подобава да съм бог.

Но как попаднах на народ с анемия,
че бледи, гладни – гледат ме безчет?
И казват за властта ми днес: Не щеме я!
Безкръвни как да кретаме напред?

На мен ли подобава гневно питане
от хорица със лош хемоглобин?
Не сте ли от харизмата заситени
на вашия върховен властелин?

Живейте с вяра! С дух от идеалите!
Духът не ще ни стока, ни пари!
В покорство си налягайте парцалите,
че царят знае как да ви смири…“

В една нещастна, мижава държавица,
останал мит от стари времена,
за алчен цар, подобен на пиявица,
що пил кръвта на робски племена.

Но пръснал се накрая, от гноясване.
Кръвта изтекла – същий тъмен вир.
И бурени-съсиреци пораснали
да спомнят кръволока по-подир.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

“Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!…“
Пеньо Пенев

Както станах за пътници явен
насред пъстрия свят на мнозина,
тъй навярно ще бъда забравен
и на своя си ред ще отмина.

Като бурен въртоп битието
где що писах – погълна, завлече.
Умориха го с болка поета
и на дрипа замязал е вече.

Тъмни сажди по белите длани.
Тъй се случва в живот безлюбовен.
Гаснеш сам. С незараснали рани.
Уж почитан, а всъщност отровен.

Подаряван. И често цитиран.
Величав – до коричката с плесен.
Скъса струните моята лира
и не става за никаква песен.

Наградиха ме с щедра измама.
А в душата е празно отколе…
Имам всичко. А нищичко нямам.
И от поздрави още съм болен.

Не изстрадах докрай семената,
посадени у почви безверни.
С черни тръни покри се земята.
и очите ми плакаха черни.

Както станах по пътя си явен –
тъй да ще моят Бог да ме вземе.
Изнурих се в живота безславен
и напусто живяното време.

Като оня поет в тишината,
преживял самота и измяна,
да усетя за миг над житата
светозарната сребърна пяна.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Сърцето угнетено се топи
в пожарите на хорската първичност.
Един въпрос отказва да търпи:
Какво тук значи някаква си личност?

Животът – като грайфер в кален слог.
Мечтите – потъмнели до безличност.
Дори да те превърнат в некролог…
Какво тук значи някаква си личност?

Въздишай, но оставаш недочут.
Шумът презира лира и лиричност.
Мнозина ще изкряскат в твоя смут:
Какво тук значи някаква си личност?

Живей в шаблон, под общия капак –
това вещае сляпата логичност.
В тълпите влей се! В жалкия рояк!
Какво тук значи някаква си личност?

Героите отдавна са отвъд
под пластове от сива архаичност.
От стадно чувство води се светът.
Какво тук значи някаква си личност?

Но станеш ли мишена – дваж и триж,
платил цена за своята различност –
оставяш диря, за да заявиш:
Това тук значи някаква си личност!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Измислен под перото на Юго,
в история – възвишена и свята,
аз днес те виждам в сетното тегло,
сковало в студ лицето на земята.

Не съм идейно краен радикал,
но пълен съм с илюзии за братство.
Прегазвам денем лепкавата кал
на бунт и срам, на грях и светотатство.

Спохожда ме в сърцето твоят дух.
Дълбоката ти същност незлобива.
В каторгите от зло да бъда глух
за шепот, който змийски се извива.

На канче супа с някой сив голтак
да преговоря думите Христови.
Да срещна сам Гаврош пред моя праг –
със Любовта над всичките любови.

И белег да оставя. И следи.
В сърце и ум. Във шепи и зеници.
Да падне злият в мътните води,
ръце заключил в черни белезници.

Това е, мой приятелю Валжан,
последната ми свята барикада –
от злото на света, неудържан,
да изгоря в съдбовната си клада…

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

В този свят, от крайности обзет,
времето обгръща ме дуално.
И редя куплет подир куплет
в сблъсък на реално с нереално.

Ангелите пращат ми зора.
Мъката е с подпис от злодея.
Червеите искат да умра.
Птиците се молят да живея.

Сладкото от похоти горчи.
Болката – отива си с хинина.
Слепият проглежда без очи
скритото в небесната картина.

Вън царува нагъл психопат.
Вътре ми е тихо, животворно.
Раят на проклетите е ад.
Долното си вярва, че е горно.

Как се сменят светлина и мрак,
а сърцето търси и избира…
Богаташът тръгва си голтак.
Сиромахът – най-богат умира.

Ден и нощ земята се върти,
а животът – сякаш е назаем,
щом Творецът с дух ме въплъти
да Го следвам в път неразгадаем…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Разхълцана и с тягостно вълнение
от погледа към просещ инвалид,
изрича дама честното си мнение
от неговия тъй отблъскващ вид.

„О, ужас! Дрехи толкова вмирисани!
Коса сплъстена! Явно е въшлив!
Погледна ли го – ах, направо втриса ме!
Защо не се измие с „Палмолив“?

За „Ариел“ не стига ли просията
или самобръсначка от „Жилет“?
Да мине тези дрипи със ютията
и да си купи столче занапред…

Така, приседнал на цимент, какво ли е?
Ще го полазят мравки, може би!
Ах, бога ми! Тресе ме главоболие
от тези незначителни съдби…

Ух, гледай! И ръка протяга грешникът!
Докосна ми красивото палто!
Ако бълхите плъзнат ми из дрешника –
не бих се никак чудила защо…

Какво ме гледаш? Вадя си салфетката,
че твойта скръб така ме съкруши.
Сълза проляла е мадам за клетника!
Сълза за всички страдащи души!“

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Тези мои лета – като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха в надеждата с острия плуг…
Но останаха цветните сънища още небивали,
сякаш аз съм ги молил да бъдат утеха за друг.

Дъждове се изсипаха. Пролетни, летни и есенни.
Гръмотевици тряскаха своите кратки следи.
А душата броеше сълзите си – Богу принесени,
за да бликнат водите Му… Святите живи води!

Побеляха косите ми, сякаш в сланите жигосани
и проряза си бръчките сухо корито от зов.
Попрегърби се вярата в немощ от дългото носене,
но свещения дълг не погази под Кръста Христов.

Не дочаках деня си, нарочен за чудно намиране.
Може би не прежалих душата си в жертвен олтар.
И остават във бъдното още мечти за умиране,
за да има възкръсване в моя най-истински дар.

Тези мои лета – като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха… И оран остана пред тях!
Нека още веднъж ги подкарам с очи незаспивали
за последния смисъл – че Негов в живота си бях.

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)