Категория: Poetry

Боже, влей Живота Си във мене!
Боже, влез във моето сърце!
Мощното Ти Име викам денем.
Нощем търся Твоето лице.

Боже Благодатен и Всевишен!
Боже на Енох и Авраам!
Искам вечно в Твоя Дух да дишам
и за Теб живота си да дам.

Устните ми, Боже, Ти създаде.
Ще Те хвалят без да млъкват те,
че Сина Си Ти за мене даде,
за да бъда Твоето дете.

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Ще те потърся и ще те намеря
след дългия, вървян от мене път.
Ще бъде в залез – време за вечеря
и силен ще е в чувствата гладът.

На прага ще ме срещнеш – непозната.
С очи, които аз не съм съзрял.
Загърнала с клепачи добротата
от огъня, все тъй недогорял.

Ръцете ти брашняни ще белеят –
въжетата за моя сладък блян.
Ще ги докосна плахо – да се сгрея,
и ще притихна невъзможно ням.

Привърши пътят. Странникът се върна,
събрал студа от много ветрове.
Покривка бяла в миг ще му разгърнеш
и хляба ще разчупиш там на две.

И с оня плам – от пещ неугасена
ще му погалиш сивата глава.
Трапезно ще му шепнеш – вдъхновена,
от огъня на женските слова.

Ще те потърся и ще те намеря.
Във нощвите брашното замеси.
Любов ми дай едничка за вечеря!
И като хляб – за мен се принеси!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Бягат понякога моите сънища в пустото.
Вее ги вятърът. Галят ги бледи звезди.
Търсят в забравата спомени, съхнещи устия,
били в годините бурно прелели води.

Прах се полепва, и пепел задъхва се в патоси.
Обич изпръхва по облака, пясъчно бял.
Няма овчари – да водят по утро стадата си.
Няма и изгрев – да би като въглен изгрял.

Друга вселена си търсят мечтите изселени.
В цифрова крепост оплаква ги вече духът.
Сякаш са бити и гонени в дивото селяни,
търсили капка надежда и вяра за път.

Няма го старият дъх от реликви и блянове.
Плаче душата ми – твърде ревнив етнограф.
Блеят овце и разнася се песен от чанове –
ехо от ехото, чезнещо в звезден ръкав.

Вече не питам забравата чудото где ми е.
В мен е навярно, но скрито от чуждия свят.
Може би в някоя вечер на пълно безвремие
пак ще се върна по сенките – бистър и млад.

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)

През прозореца нахлува мирис
на неокосени в лятото ливади.
Приспива ме, из въздуха се носи.
Изтръпват навлажнените ми ириси
в мечтани, недовършени наслади,
в изстрадани сълзи за сенокоси.

Маса, стол, перо… И късна притча.
Пролетта – затворена в хербария,
лятото – във спомените бистри.
Есента си тръгва, зимата наднича…
Явно, вечността ме изпревари,
но поне сълзите ми са чисти.

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)

Понякога в сънувани треви
ще виждам твоя образ като цвете.
В очите ми копнеж ще се взриви
и пламък ще премине през ръцете.

Ще бъдеш дивна – красота и блян.
Омайниче вълшебно за душата.
Гласът ти ще е вятър разлюлян,
а погледът ти – слънчев лъч в росата.

От нежни тръпки лудо премалял
ще потуша надеждата си късна.
Но твоят цвят – невинен и съзрял
за себе си аз няма да откъсна.

За да те имам в тихите треви –
едничко чудо – обич от небето.
Да те сънувам, щом у мен кърви
най-хубавият спомен за сърцето.

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

“Отвори ми, сестро моя, любезна моя!
Гълъбице моя, съвършена моя; защото
главата ми се напълни с роса,
косите ми с нощни капки…”
(Песен на песните 5:2)

Покрие ли главата ми роса
и нощни капки блеснат ли в косите –
в пътека от заспали небеса
при теб ще дойда с коня на мечтите.

Събудена – вратата отвори.
По-истински от сън ще те обвия.
Припламнал лъч от изток ще зари
да ни повика в своята стихия.

И в полета към миг неизразим
искри ще глъхнат в чаткащи подкови.
Последвай ме! И нека изгорим
в една Любов над всичките любови.

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Във всеки мрамор спи един Давид,
но Скулптора очакват си длетата.
И смисълът, под жилките покрит,
на вярата едничък е следата.

Почива Микеланджело отвъд.
Епохата е ялова, за жалост…
В очакване на Страшния си Съд
глупците бият с чукове нахалос.

Да би помогнал Господ! Но, не би…
Мълчи Творецът тайните Си свише.
Премъдрите Му всякога съдби
не може летописец да опише.

Светът не иска древен Самуил.
И Мирото е пуст анахронизъм.
Не с Корена Давидов, но с бодил,
в духа си многократно е пронизан.

Зад бронята на пищен Голиат
преживят сноби жалката си похот.
И в своя лицемерен маскарад
лика си ваят – в суета и грохот.

Във всеки мрамор спи един Давид,
но Скулпторът сред бесните Го няма.
А вярата напомня прозелит,
продаден на търговците във Храма…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)