Прегръщали го. Хлебеца му яли.
Заклевали се в истинска любов.
Накрая – като дрипа го предали
и бутнали душата му във ров.
Измили се с вода. Благочестиво.
И тръгнали по пътя без вина.
Ридаел поруганият. Горчиво.
Но в отговор получил тишина.
Главата си навел, от жлъч оплюта.
Не искал да повярва, но уви…
Боляло го сърцето с болка люта,
и в спомените взело да кърви.
„Сгреших ли, Боже?“ – рекъл той накрая
и в мъката се свлякъл на нозе.
„Раздадох всички дарове от Рая!
Един петак ръката ми не взе!
Растяха пред очите Ти чедата
със Твоите изсипани блага.
Защо така презряха Светлината
и хвърлиха душата ми в тъга?
Защо Небесна Вярност не дочаках
с венеца Ти, трънливо-величав,
и вместо на милувката на Яков
попаднах на петата на Исав?…“
„Защото там, в утробата, са двама!“ –
дочул Гласа от блесналия свод.
Единият ще тръгне след измама,
а другият – ще ти дарява Плод.
И нека се душата ти не чуди
на тази орис от преляла скръб.
Исав се ражда днес в дванайсет Юди,
готови в миг да ти обърнат гръб.
Но ти удръж предателствата груби
и болката от всеки остър нож,
че Яков, Вярност Божия, се губи,
а мракът се въздига като нощ…“
Избавил се от ямата човекът.
Изтрил сълзите, светло утешен.
И тръгнал пак по вярната пътека
докрай да носи Кръста си, решен.
Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)
Трябва да влезете, за да коментирате.