Категория: Poetry

Искаш ли среброто от косите ми?
Протегни тогава нежни длани
и след миг във тях ще са изсипани
всичките ми болки изтерзани!

Ще ме видиш сам самичък в нощите
как опитвам мислите да сгрея.
Ще усетиш как отварям пощата,
без да съм намерил нищо в нея…

Ще помислиш как нареждам думите,
посветени винаги на тебе!
Ще се питаш как кръстосвам друмите,
с вярата, че още съм потребен…

Искаш ли среброто от косите ми, –
спомените тъжни – цяло ято?
Целуни ме с обич незаситена
и ми дай душата си от злато!

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)

Цигулково, дъхът ми те издиря
и в полъха те следва уловен.
Поне веднъж да мога да изсвиря
нощта, която ти превърна в ден…

Цигулково, сърцето ми те врича.
Бъди ми ти мелодия и стих.
В съдбата ми, от залези лирична,
един лазур за себе си открих…

Цигулково, душата ми те моли.
Над тънки струни – трепетна гори.
В едно небе, жадувано за полет,
от нотите ми – птици сътвори.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Пламъците пишат по ръцете ни
думите, родени в нощен час.
В пръсти, от докосване преплетени,
стих разпалва чудната си власт.

Може би е чувство неизказано.
Порив, от целувка онемял.
Вятър – зад завесата на разума,
вързал ни в съдбовния си шал.

Птица на мечтите ни жадувани,
влязла през комина до жарта.
И с крила, от огъня рисувани,
разгорила късче самота.

Пламъците пишат по ръцете ни
с топлещо мастило от искри.
Аз и ти сме огнено-прочетени
само миг, преди да зазори…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

На гости ми пристигна самотата.
Постави тя небрежно крак въз крак.
Гласът й проехтя във тишината:
“Хей, ти! Ще се обичаме ли пак?”

Да я изгоня, знаех, нямам сила.
Почерпих я с увяхнали мечти.
“Не се сърди! Каквото било – било!
Ти моята натрапчивост прости!”

Простих й аз, защото ме обича
и моя вечна гостенка е тя.
А явно, че не съм й безразличен
щом търси ме дори накрай света.

Сълзите ми за нея бяха бисер.
Тъгата – плам, необуздан копнеж.
Бях фреска от античен стенописец –
с осанка тъжна и с коси от скреж.

На гости ми пристигна самотата.
Остана дълго – в мене се всели.
И чак тогава осъзна душата –
любов несподелена я боли…

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Мисли за мен понякога. Усещай ме,
дори да съм далечно-несъзрим.
Във спомените нека да се срещаме
и хванати с ръце да повървим.

В една такава нежна територия
сърцата нямат повод за тъга.
Прочетохме ли нашата история?
Предишната ни обич… но сега?

Искрица в битието ни изстинало –
ще лумне ли отново до пожар?
За любовта, разказват, няма минало…
Тя винаги от бъдното е дар…

Мисли за мен понякога. И мислено –
реално сътворен ме съживи.
Да се намерим – както ни е писано.
Неуловен – мигът да ни лови…

И спомените наши, неиздъхнали,
да ни рисуват с вечерен пастел –
от улиците – чувствено заглъхнали
до спирките на нашия предел.

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

О, властнико щастлив! Не се надувай,
подобен на патриций от Помпей!
Спомни си разгневения Везувий
и две сълзи пред Господа възлей.

Че тръгне ли изригналата лава
не ще те милостиво пощади…
И няма да ти стигне дъх за слава
от коравосърдечните гърди.

Дочуваш ли как кратерът бълбука
и тътенът вещае твоя крах?
С пари ли ще си купиш час сполука,
когато си пред Бога сиромах?

Не знаеш ли, че пъкълът пояжда
най-тлъстите на този свят червив?
А долу сред огньовете е жажда –
мъчителна от дух немилостив…

Преди гневът да дойде вулканичен –
натрупаното с две ръце раздай.
Пред клетника, от тебе необичан,
с една последна обич се покай.

Едно въже – духа ти да издигне
нагоре от света изпепелен…
Че Бог като Везувий ще изригне,
за да изрине гниещата тлен.

И тронове, корони и престоли
безпаметни ще рухнат в пепелта.
Патрициите зли, до ужас голи,
ще стегне във прегръдка печалта…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Няма хайка за вълци. Те разкъсват навред.
Ту ограда прескачат. Ту се мушват под плет.
Тази злобна порода някой трябва да спре,
че е хищникът бодър… До когато умре.

Кремъклийка не гръмва. Кой да сложи капан?
Ту се мръкне. Ту съмва. Но духът е приспан.
И в разкъсано стадо се спотайва страхът.
Тежка, тъжна нерадост е под път, и над път.

Някой грее ракия. Друг посръбва първак.
Ще рече – в орисия гният хората пак.
От смълчаните псета – ни едно е за страж.
Черна мъко проклета! Що споходи ни дваж?

Жално стадото блее… Кой ще жегне в сърце?
Де е пастирят? Де е? С двете силни ръце.
Сам се топли на вълна и нарежда псувни.
А кръвникът погълна още десет овни.

Няма хайка за вълци. Само овчи души.
И в задушната кръчма се раята теши.
А по тъмната доба – след пореден отскок
изкопава им гроба хищен вълк-кръволок.

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)